Усмивката

Цената на усмивката научих една сутрин преди около 6 месеца.
Беше хладно майско утро,някъде към 6:30.Слънцето упорито отказваше да се покаже,а въздуха беше влажен от среднощният дъжд.Вървях към училище с обичайните спътници – цигара, нес кафе без захар и Rock балади звучащи от слушалките.Бях потънала в проблемите си и мислите ми прескачаха от крайност в друга.Знаех,че и днешния ден няма да е лек.Като този предния и този преди него, и тези преди тях...Вече дори не помнех от кога слънцето не беше озарявало лицето ми.Сякаш всичко вървеше наопаки.Случваше се да си кажа:”И сега нещо ако не се обърка!”, и се случваше.Точно както го рисувах в мислите си.Да мечтая не смеех.Не виждах смисъл.
Вървях по калната улица и се чудех на SMSа,който бях получила преди няколко секунди с текст „Усмихни се!”.Апатията ми към света премина в гняв.Да се усмихвам?На какво да се усмихна?На калта по токчетата ми?На студа щипещ лицето ми?На влагата пареща очите ми?На проблемите си?На какво?И кой ли би успял да се усмихне в тази ситуация?
Повървях още малко така докато MP3 player-а ми не отказа.По дяволите,изругах наум,и това ли трябваше да се скапе?Седнах на тротоара,не ми се продължаваше,краката не ми се подчиняваха,а и липсата на сън си казваше думата.Нямаше никого за това отпуснах глава назад и затворих очи.Стояла съм така известно време,докато някой не дръпна ръката ми.Обикновено бих изпищяла и отскочила назад,но сега ми беше все едно.Отворих бавно очи-беше малко момиче на около 13,нисичко с руси коси,огромни кафеви очи и .. и .. и усмивка.Тя ми се усмихваше.Аз приличах на смъртник,а тя ме държеше за ръка и се усмихваше.Бяхме само двете,никой друг не се виждаше.Слънцето още спеше,а мъглата се стелеше като над гробище.
Попита ме да не би да ми е лошо и може ли да помогне.Не очаквах нещо подобно.Тя просто стоеше там с прекрасната си усмивка насред калната улица и се тревожеше за напълно непозната в полумрака на утрото.Не отговорих..не успях.Уувствах,че трябва да кажа нещо,но думите се давеха в гърлото ми,очите ми се пълнеха със сълзи,а тялото ми трепереше безконтролно.”Защо не се усмихнеш?”Тя стоеше пред мен с русата си коса развявана от вятъра,а усмивката и канеше на рандеву моята.И не знам от умиление ли,от внезапен лъч надежда ли,се усмихнах.Плахо,през сълзи,но все пак се усмихнах.Личицето и се озари още повече,каза ми „чао” и заподскача надолу по улицата.Дълго гледах след нея докато осъзная какво всъщност направи с мен това малко човече.Дори не ми се вярваше,че е истина,но продължавах да стоя усмихната и да се взирам в улицата.Нея отдавна я нямаше,но плахата усмивка беше все още на лицето ми.
Усмихнах се по-уверено,започнах да вървя...все по-уверено и по-ритмично.И сякаш всичко се промени.Имах чувството,че слънцето играе в косите ми,че музиката звучи в учите ми.Всичко ми се стори толкова симпатично.Калната улица,тъмните облаци,криещото се слънце и музиката,която чувах само аз.....
Когато стигнах в гимназията,вече бях сигурна,че всички ме гледат с недоумение и дори потрес,но не ме интересуваше.Аз пеех песен,която никой друг не знаеше,сияех напук на мрачното време и мечтаех въпреки всичко и всички.
И всичко благодарение на една единствена усмивка,подарена ми от загадъчното малко момиче с русите коси=))

Прилив на сила

Дори след залеза,живота продължава.И след пороя,винаги слънце изгрява. Кризата преминава,болката отшумява,но мечтата остава.Дори всички мостове срутени да са пред мен,аз брод ще намеря в слънчевия ден.Слаба съм сега и още как,но сили в себе си ще намеря пак.Нищо не ще ме сломи,духът ми не ще разгроми.И на дъното на емоционалната яма,с тъмнината и тъгата ще се съюзя и пак ще победя.Стълба ден след ден ще си градя,не просто ще тлея,а ще горя!Ще пламтя,защото съм човек,силен с воля и мечти,способен ако реши и в космоса да полети.Усмихнато момиче ще бъда отново аз, напук на всички вас!

/Специално посветено на всички,които се опитват да ме стъпчат!/

Бягай!

Уплаши ли се,най-после?Уплаши ли се от мен?От индивидуализма ми?От нежността и упоритостта в мен?Бягай от мен,бягай!Аз не съм за теб!Аз не съм за слаб човек.
Уплаши ли се,сега?Не си?!Добре,тогава просто с мен поговори.Страхувай се от силата вътре в мен.Страхувай се от това,което ще направя с теб.Има опастност да станеш като мен.А никой не обича мечтатели.Ние сме странни,невероятно диви,но все пак странно красиви.
Сега се уплаши,нали?Тогава БЯГАЙ!! Бягай,бягай от мен! От мен и моята природа,и всички от моята порода.Бягай и не поглеждай назад! Не,не мисли,че си различен.Просто човек от тълпата,това си ти.Нито повече,нито по-малко.Страхлив,безчувствен и скучен.Не,аз не съм такава,аз искам музика,звезди.Бягай,докато още можеш!Бягай и не се обръщай!Бягай,иди при всички еднакви.Бягай от мен,аз не съм за теб!

Просто Аз

Понякога съм слаба.Понякога съм най-силната в света.Плача,смея се,крещя,ридая,но винаги мечтая.Просто Аз.
Музика в ушите,слънце в очите.Все нагоре,все нагоре гледам.Към небето синьо.Към звездите,към луната.Но не и в земята.Мечтая неуморно,упорито.Крия се в мечтите.Утешавам се в тях.Прегръщам всяка една.Дори до болка ранена или от луд смях заслепена,пак Аз.
Не искам да съм друга.Чужда.Не искам да съм непозната.Непозната за мен самата.Просто мечтата и Аз.Няма да спра да мечтая,да се смея,да ридая.Просто Аз и моят свят.Той,моят измислен,прекрасен свят.Пълен със слънце и топлина.Моят свят,богат на мечти-събран в моите очи.
Това съм просто Аз.

Цветен е света

Казах ти,че цветен е света
С прикрита болка ми се изсмя.
Помолих те да помечтаеш с мен
А ти ме погледна огорчен.
Защо ми казваш,не?
Все пак аз още съм дете?
Ела и се гушни във мен
Нека останем така само за ден
Позволи да ти покажа цветовете на света
Нека бъдем заедно и цветен ще е съня
Прегърнати да полетим
Света да покорим
Ръцете ми в твоите
Очите ти в моите
Виж колко красиво е сега
Казах ти,че цветен е света =))


Повярва ли ми сега?

Прегърни ме

Прегърни ме.
Утеши ме.
Сякаш съм малко дете
Толкова малка в твоите ръце
Страх ме е от света
От тъмнината,от шума
Прегърни ме!
Заведи ме в омагьосаната гора.
Прегърни ме!
Целуни ме под лилавата луна

Мечти

Мечти

Колко красив е с вас света
Цветен и безкраен е съня
Сякаш ми давате крила
Щом пожелая да летя =))

Стихче от Нона посветено на мен и моите очи =))

Красивите сини очи.
Кристални като небе.
Носещи свобода.
Красивите сини очи.
Търсещо своето място.
Гледащи все нагоре-към безкрая.
Те са там и те пронизват,
Но не със хладината на една изгубена любов.
А с топъл лъч надежда.
Красивите сини очи на едно усмихнато момиче.
Тя носи в себе си слънцето.
Тя иска да докосне небето.
Момичето,което често остава неразбрано.
Момичето,носещо в гърдите си пламъка на младостта.
Момичето,което твърде късно опознах.
Тя ще дочака своя миг.
Тя вече е жена

[Оригинална публикация-> http://redbutterfly09.blogspot.com/ ]

Момичето с хвърчило в ръка

Не съм аз...Или поне не съм тази,която бях...
Бях ли или още съм? Някъде там,в някое кътче дълбоко в мен,дали още живее малкото момиче,което тичаше с хвърчило в ръка?
Плаша се.Плаша се от себе си и теб. От всеки звук в тъмнината бягам като сърна.Но към теб вървя. Та ти си демон! Защо не спра?
Сякаш пеперуда в мрежата на паяк-нежно предвкусваща смъртта,но безсилна.
Агония,последна сълза,последен звук .. край !
Какво стана с момиченцето в мен? И то ли умря?
Или още тича по пясъка с хвърчило в ръка?

Краят на играта

Пропаст..Тъмнина...А някога просто исках да летя..
Някога..Тогава,там в миналото.Всичко се промени,как,кога,защо-дори не помня.
Грешна стъпка? Лоша постъпка?Отдавна или сега? Време,думи,дела без значение?
Нали в края на играта и царят и пешката влизат в една и съща кутия?
Падам,изправям се , продължавам,спъвам се, минавам през невъзможното..Бързам за къде?
За да се докажа? Какво доказвам? На кого? И защо?
Нали в края на играта и царят и пешката влизат в една и съща кутия?

Нали?

ХуманоЯдните отвръщат на удара!

05.01.09 00:01 h – Официалния край на коледната ваканция.Смесени чувства.Пънк музика....Само след 7 часа всичко отново ще затанцува в познатия на всички ни ритъм.И какво му е толкова лошото ще каже някой. Ами лошо е !

Лошо е понеже още от първия учебен ден на 2009г трябва да си готов за работа на 100 ако не и на 200%.Контролно за събуждане,изпитване вместо "Добро утро" и писмено като за „Много години”.Но след коледните чудеса не свършват до тук,спокойно!

Като бонус получавате и това че ще трябва отново да гледате физиономийте на едни хуманоиди наречени съученици и съгимназисти , 20% от които не харесвате, а 70 откровено не понасяте , но да има около 10 процента които ще се радвате да видите ( не че и през др време не бихте могли да им видите мутрите:))

Оооо да щях да забравя има и една НеХуманоидна,а по-скоро ХуманоЯдна раса наречена благозвучно ДАСКАЛИ . За тях началото на учебната 2009 г е дългоочаквания шанс за отмъщение за греховете на „стадото неграмотници” ,които са длъжни да обучават (или поне да симулират).

А ученически смъртни грехове колкото ти даскал иска:

- Лично мнение (Грях номер едно!Ама как така тоя няма да мисли като мен?ГИЛОТИНА!!)

-Абстрактно мислене (Абе тоя за къв се мисли?!АЙНЩАЙН с тениска на ManOwaR!?!)

-Да не поканиш класната си на механата с класа (Аз не че щях да отида и не че шях да благодаря за поканата,ама как така без сантименталности тоя път?! Верно,че няколко пъти им отказвах (около 3 години) и верно,че пиша малко двойки(средно по 2 на глава от населението) и че се държа малко арогантно, ама как няма да изявят желание да ме поканят!? ДОНЕСЕТЕ ВЪЖЕТО,ЛИЧНО ЩЕ ГИ ИЗБЕСЯ!!)

-Да поправиш г-жа за грешна дата или провописна грешка (Абе тоя как си позволява да ме поправя,че България не пада под византийско робство в 1013,а в 1018г?! Ще му отрежа главата като на Чарлз І ,донесете Ескалибур!)

И още куп други незъзнателни прегрешения дебнещи те от всички страни.Но за сметка на това жестоко наказвани от ХуманоЯдните.

Приготви се млади Дон Кихоте за неравна битка за оцеляване!

„АЗ ОТИВАМ И ЗНАЯ ,ЧЕ НЯМА ДА СЕ ВЪРНА,ЩЕ БЛЕСНА КАТО ИСКРА И ЩЕ УГАСНА”
(Димчо Дебелянов)

Едно среднощно пътуване в търсене на надежда

Събота късен следобед и нета отново спря...винаги така се случва,спира или в събота или в петък и до понеделник нямам връзка със света и любимите си хора... ;(Но може би сега това ще ми е от полза,поне няма да се налага постоянно да обеснявам защо света ми е крив или нещо подобно..
Истината е,че имам нужда някой да ме изслуша,ама не в скайп...това е тъпо,някви хора ми пращат мечета,които протягат ръце към нищото,аз пращам същото мече и се лъжем,че това помага..най-жалкото е,че повечето от хората дори незнаят какво да ми кажат...

Не ми се седи в къщи..дали да не се обадя на някой от Сашовците за разходка и кафе...всъщност не,не искам да виждам никого....но какво да правя за да се разсея от тези мрачни мисли?Може би ако изпуша няколко цигари на тераската ще измисля нещо.

Измислих го!ЩЕ ЗАМИНА! Имам днес и утре..мога да се върна в неделя вечерта....Остава само да реша къде да ида.Да видим какво имам..:вилата на Албена
офиса във Варна

офиса в Балчик
къщата на село
да ида в Шабла

къмпинга до Шабла

Сега остава да сметна всички плюсове и минуси..значи:Ако ида в Албена,няма да мога да си почина...ще се наложи да се обадя на баба,че ще съм там,за да не се изтърсят неочаквано.Освен това мисълта да съм толкова близо до морето сама не ме блазни,с моя късмет ще ме ужили някой комар,ще се сгърча на земята и няма да има кой да ми помоне..Но пък ще мога да гледам как слънцето залязва над морето,а ако имам късмет парапланеристите може пак да са на билото..Не това отпада.Офиса във Варна..там има интернет което от една страна е хубаво,но пък ще се изкуша да си пусна скайпа и пак няма да има ефект от това,че съм заминала..Мога естествено да пренебрегна факта,че е пълно с компютри,но всички тези автоматични прозорци,шантаво заключващи се врати и онази злобна противопожарна система нещо не са ми по вкуса..От друга страна пък ще мога да се кача на покрива и да гледам залеза и после небето с всички звезди,мога да си взема и картата на съзвездията,която татко ми купи от планетариума в Смолян и да се опитам да ги намеря...Обаче може би ще ми е малко самотно,но не искам да вземам никой от Добрич с мен и без това достатъчно често ги виждам...Може да се обадя на чичо от Варна и да взема малкия братовчед с мен...
Офиса в Балчик не е лоша идея от гледна точка на това,че е доста по-удобен за релаксиране.Първо няма толкова много плашещи системи за сигурност,противопожарната инсталация се деактивира много лесно и ги няма тея хилядите кабели и кабелаци,които ме плашат..И там мога да изляза на покрива,обаче ще трябва да разпъна повечко одеяла,защото по мойте спомени беше с чакъл..Пък и кабелна няма...Не тва отпада.Къщата на село...ами то там е прекалено мрачно,а последното което ми е нужно сега е мрак(не според мен,а според „умните”ми приятели).Но дори и да си опъна хамака под крушата,най-много да настина,защото там е течение.Значи това отпада.Ида ли в Шабла няма да се отърва от баба и дядо и техните загрижени физиономий и жалки опити да помогнат.Ще бъде все едно съм си в Добрич.Ще си видя кученцето,ама не,това отпада.Къмпинга до Шабла,може би все още няма да е в пълна готовност,въпреки че бунгалата няма как да избягат..Ама пак съм близо до морето и съм сама,значи не.И така решено е,ще се обадя на вуйчо да доведе кученцето и после да ме заведе до офиса във Варна

След 20 мин ще дойдат с кола от офиса да ме вземат,а вуйчо каза,че е на работа и няма как да доведе кученцето Сега най-важното:да си приготвя нещатаЗначи ще взема:лаптопа,чаршав,3 одеяла,картата на съзвездията,книга,малко храна(може да си купя от Варна),фотоапарат,малко дрехи,спрей за комари...май това е по-важното.Готова съм,значи заминавам!

Пристигнах най-сетне в офиса.Голямо пътуване беше,за има-няма 50 км ни спря патрулка 2 пъти,освен това тъпака,който ме вози беше някъв нов и половин час ми обеснява колко бил притеснен,че возел дъщерята на шефа(сякаш съм с нещо по-различна )и не можех да си пуша в колата,попаднахме в някво скапано задръстване,мотахме се 2 часа в Кауфланд докато си намеря от моето мляко,после още 40 мин на касата чакахме.Най-накрая,когато си мислех,че цялата тая простотия е свършила се оказа,че още нищо не съм видяла.Отключиха ми портала след като охраната се поинтересува защо дъщерята на шефа била в офиса в събота вечерта(подразни ме това,че не пита мен,а тоя дето ме караше )Влизайки в сградата обаче се оказа,че съм забравила кода на алармата,та се наложи да ходя пак до любопитния охранител.Излизайки на покрива,за да си разположа нещата забравих,че прозорците се заключват автоматично и така се оказа,че не мога да вляза обратно в стаята и отново охранителя да ми отвори..горкия човечец на луд го направих

След толкова перипетий най-после успях да си легна на покрива.Толкова е хубаво и спокойно слънцето вече е почти залязло,но е някак задушно.Както е задушно преди дъжд,дано завали,за да се разхлади малко.Чичо каза,че горкото ми братовчедче постоянно плачело от горещина,бедната душица .Както предположих,щом не успеят да ме открият в скайп,ще се раззванят на GSMа.Понякога са толкова смешни.....Мими каза,че в Албена е валяло защо и тук не завали?
Чувствам някакво странно чувство на спокойствие,сякаш се рея из облаците,сякаш нищо лошо не се е случвало...Все едно последните 3 седмици не ги е имало и всичко си е както преди...Интересно е как за 3 седмици толкова много неща се промениха:започнах да уча,нещо което никога преди(дори за изпита ми в 8кл)не бях правила;спрях да излизам постоянно;открих,че в къщи може да е уютно и приятно;научих се да живея с около 4 часа сън на седмица;разболях се от анемия;оказа се,че съм безнадеждно наивна;разбрах,че съм още по-голям инат отколкото мислех че съм;и още куп неща...Може би цялата тази агония ще ме направи с нещо по-силна,ето вече разбрах доста неща за себе си-разбрах например,че ми е по-лесно да говоря с непознати за това,което ме измъчва,което е жалко при наличието на толкова приятели,които искат да помогнат.Но как се помага на човек,който е загубил вяра в собствените си възможности?-Никак.Може би трябва сама да си помогна.....Точно така,трябва да се сетя какво ме правеше щастлива преди да се превърна в маланхоличното,апатично и мрънкащо същество,което съм сега!Направо се чудя на хората как още ме понасят,явно са доста търпеливи или просто не вземат полужението насериозно.Да се върна да идеята за нещата,които ме правеха щастлива:обичах да чета книгада вървя под дъжда
да ходя боса по треват, след което да се прибера в къщи с изранени крака и да ми вадят половин час трънчета от ходилатада седя на някоя поляна и да си правя съпунени мехурчетада съм с Мими и Петя на тераската в къщи,да се припичаме на слънце и да си мислим какви късметлийки сме,че се имаме една другасъщо пеенето...да си пусна музика и да пея и да си танцувам сама по хавлия в къщи..
да се разхождам по плажа,точно там където се разливат вълните
да стоя на камъните под моста в Шабла
..................
Моста в Шабла!Как не се сетих???Преди винаги там отивах,когато ми беше тежко..Седях там с часове,а вечер гледах към фара..Защо да не отида отново там?О да плиткоумна съм-той е затворен,нали се срути...
Ама от друга страна той е срутен до половината,значи едната половина все още е добре.Ако не съм напълняла много ще мога да се промуша през огражденията..Точно така,това може да помогне.Татко каза,че след 2 до 3 часа един от тировете с износа за Румъния ще мине да ме вземе и по пътя си ще ме остави на морското селище.Сега остава само да си събера багажа и да чакам...Смятам да се приготвя както преди,когато ходехме със Светльо там:ще си направя кафе,ще взема сандвичи,портокалов сок,дискове с рок и фотоапарата.
Вече съм в старата част на морското селище,но нещо не се ориентирам,може би защото мина много време от последния път когато бях тук сама.Но спомените са живи,а и в крайна сметка морето е само от едната страна все ще открия къде беше входа за моста.
След 2 часа шматкане по безлюдни улички,пазене от золобни кучета,спъване и безмислени разговори по телефона,най-сетне се добрах до входа на моста(да де до няква импровизирана пейка пред входа).Имаше едни рибари,които много ме развеселиха.Около 5 мин ме гледаха как се въртя около собствената си ос и се чудя по кой път да поема,след което един от тях се престраши да попита коя съм,от къде съм,какво търся и защо изглеждам така.Наложи се да проведа един от най-безмислехите разговори в живота си,за да обесня че странно облечена тийнейджърка,която се движи доста некординирано и неориентирано с лаптоп под ръка.слушалки на учите и цигара в устата не е чак толкова озадачаваща гледка.Добре де,повече от странно е,имайки предвид факта,че освен по-горе изброеното,дрехите ми бяха под всякаква критика:тениска на Браян Адамс,над нея карирана риза,която беше закопчана леко накриво(ами трудно се закопчавам в тъмното),дънки,на които единия крачол беше залят с кафе+смешните кецки с човечетата.Освен това в 4 сутринта аз бях със слънчеви очила,косата ми беше всичко друго освен вързана,абе все едно се връщах от 20 години из най-страшните джунгли на Амазонка.Стига съм разправяла колко окаяно изглеждам,починах си,сега да видя дали съм напълняла много или още има надежда да се промуша през бодливата тел без поразий за гърба ми...

Както си и мислех,напълняла съм доста от преди 3 години.Одрасках си супер жестоко гърба на телта,но като изключа това е супер.Налага се да вървя леко,защото дъските под мен скърцат доста зловещо.Но поне съм на моя мост!
Колко е хубаво тук,все едно времето спира,за да се върне назад..Спомням си първия път когато дойдох тук,бях на 5или 6 години с вуйчо.Помня го,защото отидох до края на моста и откъснах парче от ватата на тръбите,оказа се че тя бучи ужасно много и после голям рев беше докато се приберем и баба изчисти ръката ми с кислородна вода .После идвах често тук със Светльо преди да замине за Канада,вземахме неговоя лаптоп и слушахме стари рок балади,докато гледахме как рибарите прибират лодките от морето,а слънцето залязваше...Идвахме винаги,когато искахме да сме сами и никой да не ни занимава с глупости или ни беше тежко.Сега обаче съм само аз...но сякаш нищо не се е променило,старият потънал кораб си е все още там,рибарите все със същия ентусиазъм се суетят около лодките си,слънцето отново се къпе в морската вода,рибите в плитчините под моста все така ми се усмихват и аз все още им давам вафлени корички,Jon BonJovi отново ми повтаря,че винаги ще ме обича....всичко си е като в последния път,когато бях тук,с тази разлика,че тогава имах любим човек,който ме беше прегърнал
Хубаво е когато се сетя колко добре си живеех тогава-живота ми беше плетеница от любов,романтика,смях и прекрасни гледки.

Слънцето наполовина изгря.Това е любимата ми част от деня-виждат се едновремено отиващата си луна и прекрасното слънчице.Тук е толкова спокойно,човек може да си събере мислите,да забрави за всички проблеми и просто да се наслаждава на изгрева,чашата кафе и цигарата...
Каква късметлийка съм всъщност.Има хора,които не са събрали толкова красиви гледки за цял живот,колкото аз имам в себе си за 16 години.Може би не всичко е черно-бяло... причината не е че съм хванала черната котка,а може би,че не съм видяла бялата..

Един ден може да се сещам за това колко отчаяна се чувствам сега и да разбера кога точно всичко се прецака...Поне вече не се чувствам самотна.Незнам дали е заради Bryan Adams или защото спомените ме топлят или просто,но съм малко по-добре.Започнах да разплитам малко по малко кабелите в главата си и наистина има още неща,които да направя,за да съм щастлива.Няма логика света да свършва с една провалена любов,малко караници с приятелка,хронично недоспиване,скандали с родители,няква буфча по химия и анемия...Аз си го представям малко по-иначе.Краят на света..да речем,друга по-висша раса излиза от земните недра,нейни подкрепления нападат по въздух,започва се космическа битка,но Бен Афлек и Мат Деймънд вече са на преклонна възраст и не се наемат да спасят света и накрая остават само хлебарките и някой откачен мечтател като мен,който да вписва в лаптопа си всичко случващо се около него.Има и друг вариант,не толкова епичен,но все пак...Огромен астероид от черна невидима маса лети към Земята,неграмотните американски учени от NASA не успяват да го засекат навреме,той се удря в Земята точно на 06.11.(защо ли точно тогава)и всичко свършва.../След милиони години се появяват хората от изгубения континент Атлантида и започват да се чудят какво е ставало докато тях ги е нямало,но това е друга история/.Но аз мислех за нещо друго .. а да за това че май не бива да се отчайвам,ако се отчая няма да успея да се справя по френски и физика и най-много да навредя още повече като се издъня на финалните си изпити.

Интересно,че няма комари или може би аз толкова обилно съм се намазала с лосиона,че не смеят и на метър около мен да прехвърчат..ами кво да направя,ако имаше аромат,щях да знам колко слагам,ама...

Взеха да минават хора и да ми се чудят на вида и позата в която съм застанала.Не,по-скоро ги тревожи факта,че мостът можело са се срути всеки момент..но това са глупости,той е затворен за рибари,едно е 20-30 рибаря по около 70-80 килограма всеки,друго е аз с мойте 52 килограма.Освен това аз от около 5 часа почти не съм мърдала,а и ако моста тръгне да пада,ще се хвана за парапета.

Вече е около 10 и май взех да изпитвам глад.Това е хубаво,защото до преди няколко часа не исках и да чуя за храна.Ще трябва да си спомня къде имаше ресторасти и да се моля да са отворени и да имат в близост до масите контакти,за да си презаредя компа.

Както си мислех в единствения отворен ресторант предлагат само риба,някакви неща с месо...абе от цялото меню аз ям само препечения хляб и може би млечната салата...и ся кво да ям??може се навият ми направят един кашкавал пане за към препеченото хлебче..
Добре урехих се с прегорено хлебче,кашкавал пане,кафе с мляко и портокалов сок.
Управителя излезе пич и ми разреши в 15 да гледам формулата тук.
Трябва да се обадя на татко,че съм добре..горкия няколко дена само стои като в небрано лозе и незнае как да помогне.Явно е доста изплашен и отчаян,щом ме пусна да тръгна ей така без цел,без посока...Жалко е,че страда заради мен,но нищо не мога да направя...

Малкият плаж и той си е същия.С тази разлика,че сега само аз съм тук,няма ги малките пищящи дечица и истеричните майки тичащи зад тях.Мисля,че ми трябва малко сън,дори на мен ми се доспаJискам някой да ме гушне ;(

Ох,за малко да изпусна Формулата...добре,че не се бях отдалечила много от ресторанта...Ама че тъпо,няма го Павчо да си говорим за състезанието или Мими да ме пита кое какво е(все пак е нова)Въпреки всичко не вярвам,че ще има кой знае колко за обсъждане-Кими стартира първи,ако нещо стане Маса е зад него и ще му пази гръба,все пак са съотборници.Освен всичко друго оная маймуна Хамилтън ще стартира 13ти,което автоматично го отписва в първите 20-25 обиколки,а до тогава Кими ще има солидна преднина.ЕТО ЗАПОЧВА СЪСТЕЗАНИЕТО !!

Меко казано съм разочарована...Заради няква тръба която се откачи Кими се забави,но поне е 2ри и 4ти (има 2ма на 2ро)в шампионата.Този път обаче ми хареса карането на оня пигмей Хамилтън,в началото на състезанието имах чувството,че гледам Монтоя,когато все още се състезаваше в F1..отдавна не бях виждала толкова агресивен и откачен пилот на пистата..Беше точно като Монтоя или ще завърши първи или няма да завърши въобще. Е манго завърши,но с наказане и извън зоната на точките.
Мисля,че е време да поемам за Добрич,все пак имам да си науча по френски за утре,а и ми се ляга на легло,от този пясък ме заболя гръба.Но може пък да остана за една последна разходка по брега до към 7-8.

Татко каза,че лично ще ме вземе в 8 от селището...

Мисля,че пътуването ме успокои,сега се чувствам някак по-добре.Незнам как ще е като се прибера,но съм заредена с полужителни мисли и усещам някакъв странен прилив на енергия..незнам,май се казваше НАДЕЖДА!

На една изгубена любов...

Морето на две се разтвори
смирено път й стори
тя беше бледа,но така красива
а сърцето й от болка се превива
роклята черна по пясъка се влачи
момичето безсилно крачи
Навлезе тя в дълбоката вода
и взе със себе си остатъка от своята душа
водата й стига до половина
изведнъж сърцето застина
видя го на брега,но не ще се върне
по-добре морето да я погълне
Той ще страда може би,
но никога няма толкова да го боли.
Поредната вълна приижда
в тъмното само неговите очи вижда
отпусна се спокойно тя
в смъртта откри свойта свобода
на света тя нищо не остави,
защото той нищо не й даде...

[Вдъхновено от моя любовен живот,написано от Дани :) ]