От много време не съм писала тук. Но за какво да пишеш, когато всичко е еднакво? Едни и същи хора, с едни и същи лицемерни усмивки.
„Аз не съм лицемерна!”-да бе.. аз току що се преместих на тази планета!
„Ама аз го/я обичам” хах по тази причина до преди седмица веехте бойни знамена и сформирахте армии. Нищо. Интереса казват обединявал. Явно е вярно. Но не, това не е лицемерно. Това е..нормално.
Обичам хората на крайностите. Може би, защото самата аз съм такава.
„Обичам те.” – добре, обичай ме, винаги, въпреки всичко.
„Мразя те” – мрази ме, но истински. Не „ако”, не „когато”, а принципно си ме мрази.
Толкова несигурни ли се чувстват всички, че да не искат да признаят истинските си чувства и мисли за другите? Еми..жалко. Живейте си в лъжа.
Казвайте си колко се обичате във Фейсбук, правете се на много близки пред хората, заблуждавайте се.
Казвайте на хората, че ги харесвате и нямате нищо против тях, а после вярвайте на лъжите им, че и те ви харесват.
Е, аз пък ще си го призная; Не ви харесвам. И какво от това?-нищо Какво значение има?-никакво. Нещо да се промени- не. Нещо да ТРЯБВА да се промени – НЕ! Тогава защо просто не си казваме истината? Не е толкова страшно, нали?
