Съдбата на един кораб

Някъде около 7ч е, аз пия трето кафе и се опитвам да науча нещо по френски. Но мисълта ми е друга. Имам един фундаментален въпрос. Какво правим ако знаем, че определен човек просто няма качествата за дадена работа? Казваме му? Да, в случаите, в които няма да настъпи необратим катаклизъм. Въпроса е … въпроса е, че понякога човек вярва в нещо, в някой, но после..после въпросният човек не оправдава доверието. Точно обратното. Какво правим в тази ситуация? Мълчим и чакаме кораба да потъне, казваме и кораба потъва или горещо се молим за попътен вятър ?
Просто знам, че вината е моя и не спирам да се чудя как може да съм била такъв идиот! И се надявам, че всъщност не съм сбъркала в първоначалната си преценка, но знам, че никога не бъркам за тези неща. О, по дяволите ЗНАМ, че съм сбъркала! Личи си от километри!!!! Но го знам СЕГА. Защо не тогава. Този път дори аз няма какво да направя.
Колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че предизвиках поредица от събития, които са на път да разрушат нещо градено прекалено много време. По дяволите, хората са черни или бели..не са сиви, кой освен един идиот не може да си помисли, че някой има много лица. Не е вярно! Хората не могат да бъдат и такива, и такива. Няма такива филми!
Чувствам се зле. Знам какво ще стане. Знам, че всичко ще потъне. Ще се сгромоляса и ще изчезне. И аз ще съм виновна за това! Не трябваше да става така. Просто това не беше човека, който трябваше да подкрепя. Не и в този случаи!
А може би, проблема е че се намесих в хода на съдбата. Че я промених, че взех нещата в свои ръце, така както сметнах за добре. Явно не е било за добро.
И отново стигаме до въпроса: Мълчим и чакаме кораба да потъне, казваме и кораба потъва или горещо се молим за попътен вятър ? ;(

Странни болни мисли

В последно време се чувствам доста странно. Навярно, защото постоянно съм заета и не спя, не ям и т.н., но дните ми се сливат. Спомням си, че съм правила нещо, че съм говорила с някого или просто съм видяла нещо, но дори не знам кой ден от седмицата е бил. Нещо като теорията на Платон за „едното” – „едно е всичко и всичко е едно”. Шантава работа.
И все пак чувствам някакво странно удовлетворение и щастие. Някак си, изведнъж ми просветна колко прекрасни са хората, с които съм се обградила за тези почти 18 години. По някакъв начин, най-сетне започнах да осъзнавам, че съм късметлиика. Имам всички предпоставки да бъда най-щастливият човек на света. И все пак нещо продължава да ме гложди. СТРАННО Е!
Имам предвид, не разбирам само в моята психика ли е заложено това вечно недоволство?! Не е ли редно, когато постигнеш нещо, за което много си работил, да му се насладиш за известно време. А аз, аз какво правя – постигнала съм въпросното нещо, някой ме поздравява,а аз вместо да се зарадвам, съм започнала да обмислям следващата си задача наум. „Дам, сега да свърша това, ще направя другото. После това, за да направя онова….” Просто е ненормално! Нямам думи. Не се разбирам, а толкова много искам. Просто да знам кое не ми е наред! Никой друг не се държи така, това е глупаво, по дяволите !!
Друг е въпроса, че живота ми преминава в бързане. И мисля, че точно това е обяснението и на горния проблем.Постоянно все бързам за някъде, за нещо…
Както и да е, трябва да бързам за среща …. После да се прибера и да бързам да свърша всичко и после да бързам да си легна, за да бързам да се наспя и да започна отново да бързам и както и да е …