Депресирана съм. Не спя, не ям, не виждам, работя, работя и работя. Не толкова заради самата работа, колкото за да не мисля за теб. И за всичко, за всички.
Аз уж винаги съм умната, разсъдливата, рационалната, но все пак .. Липсата на сън е. Или нещо друго. Все тая. Време е да прибера чувствата си в кашон, който да скрия дълбоко в килера на моята душа. И да се моля никой никога да не извади този кашон, да не се доближи толкова близо до този килер, да не го открие.
Глупава съм. Глупава и наивна. Идеалист в свят на подлеци.
Ако беше тук щеше да кажеш обратното, но не си, няма да бъдеш и навярно не искаш.
Никога няма да прочетеш това. Никога няма и да разбереш какво искам да кажа. Никога няма да те интересува. Навярно.
И все пак съм глупава...

Север

Здравей, любов.
Какво искаш да ти кажа, че те обичам - права си. Обичам те. Всичко в теб и трепета, и нежността, и мъката дори. Но не мога повече така, любов. Изяждаш ме , изпиваш ме, оставяш ме без дъх. Ние трябва да се разделим, любов. Аз на север, ти на запад. Защо така ли? Защото аз трябва да спра да чувствам, а ти да залезеш със следващото слънце. Обичах те, любов, обичам те все още и може би винаги ще те обичам, но ние трябва да търсим щастието. Личното щастие, онова скритото. Да, любов, аз знам, трябва да съм силна. Но, любов, кажи ми ти не беше ли достатъчно силна? Дойде изневиделица, но си отиваш всеки ден малко по малко.
Довиждане любов, не сбогом, ще се видим. Тогава, когато сме готови един за друг. Веднага щом се научим колко самодостатъчни сме си.
Довиждане, любов, не ме помни със зло. Аз винаги ще знам, че ти ме обичаше, че аз те обичах, че това беше всичко. Но беше и никога няма да е отново. Не сега и не с теб..