От много време не съм писала тук. Но за какво да пишеш, когато всичко е еднакво? Едни и същи хора, с едни и същи лицемерни усмивки.
„Аз не съм лицемерна!”-да бе.. аз току що се преместих на тази планета!
„Ама аз го/я обичам” хах по тази причина до преди седмица веехте бойни знамена и сформирахте армии. Нищо. Интереса казват обединявал. Явно е вярно. Но не, това не е лицемерно. Това е..нормално.

Обичам хората на крайностите. Може би, защото самата аз съм такава.
„Обичам те.” – добре, обичай ме, винаги, въпреки всичко.
„Мразя те” – мрази ме, но истински. Не „ако”, не „когато”, а принципно си ме мрази.

Толкова несигурни ли се чувстват всички, че да не искат да признаят истинските си чувства и мисли за другите? Еми..жалко. Живейте си в лъжа.
Казвайте си колко се обичате във Фейсбук, правете се на много близки пред хората, заблуждавайте се.
Казвайте на хората, че ги харесвате и нямате нищо против тях, а после вярвайте на лъжите им, че и те ви харесват.
Е, аз пък ще си го призная; Не ви харесвам. И какво от това?-нищо Какво значение има?-никакво. Нещо да се промени- не. Нещо да ТРЯБВА да се промени – НЕ! Тогава защо просто не си казваме истината? Не е толкова страшно, нали?

Депресирана съм. Не спя, не ям, не виждам, работя, работя и работя. Не толкова заради самата работа, колкото за да не мисля за теб. И за всичко, за всички.
Аз уж винаги съм умната, разсъдливата, рационалната, но все пак .. Липсата на сън е. Или нещо друго. Все тая. Време е да прибера чувствата си в кашон, който да скрия дълбоко в килера на моята душа. И да се моля никой никога да не извади този кашон, да не се доближи толкова близо до този килер, да не го открие.
Глупава съм. Глупава и наивна. Идеалист в свят на подлеци.
Ако беше тук щеше да кажеш обратното, но не си, няма да бъдеш и навярно не искаш.
Никога няма да прочетеш това. Никога няма и да разбереш какво искам да кажа. Никога няма да те интересува. Навярно.
И все пак съм глупава...

Север

Здравей, любов.
Какво искаш да ти кажа, че те обичам - права си. Обичам те. Всичко в теб и трепета, и нежността, и мъката дори. Но не мога повече така, любов. Изяждаш ме , изпиваш ме, оставяш ме без дъх. Ние трябва да се разделим, любов. Аз на север, ти на запад. Защо така ли? Защото аз трябва да спра да чувствам, а ти да залезеш със следващото слънце. Обичах те, любов, обичам те все още и може би винаги ще те обичам, но ние трябва да търсим щастието. Личното щастие, онова скритото. Да, любов, аз знам, трябва да съм силна. Но, любов, кажи ми ти не беше ли достатъчно силна? Дойде изневиделица, но си отиваш всеки ден малко по малко.
Довиждане любов, не сбогом, ще се видим. Тогава, когато сме готови един за друг. Веднага щом се научим колко самодостатъчни сме си.
Довиждане, любов, не ме помни със зло. Аз винаги ще знам, че ти ме обичаше, че аз те обичах, че това беше всичко. Но беше и никога няма да е отново. Не сега и не с теб..

Импровизиран бивак с компоти пред блок в "Широк център"

Този път малко на битова тематика. Не обичам битовизмите, но понякога могат наистина да ти вгорчат живота. Особено ако въпросният живот е меко казано номадски!

Да, сякаш не е достатъчно, че живея на две места, както и това че вещите ми са пръснати на 4-5 други, или това, че не се застоявам в града за повече от 48ч, ами и в единствената сутрин, в която имах шанс да поспя някой реши да вдига шум.

Почитаемият „гражданин” какво мислите беше направил? Кое е най-нормалното нещо за 7:30 в един средно голям (водещ се голям) град? Ама разбира се, човека най-нормално си цепеше дървата под моя (добре де, на Марина) прозорец! И разбира се, по-късно същия ден също толкова нормално си свари зарзавата в естетически издържана тенекия от миналия век. Красота, грация и гордост!

И все пак това е нищо в сравнение с мястото, което ми предстои да посетя. Планираме (те планират, аз просто нямам право на вето) семейна почивка някъде из Странджа. Хм..да, добре, да речем. Тази част от България ми е доста мътна, нищичко не знам за този край, но имам много лоши подозрения, че условията ще са като при почивката ни в Доспат. Въпросната злополучна т.н. почивка за моята милост беше нещо несравнимо. Да…никакъв wi-fi, никакъв обхват, никакъв шанс да проумея какво ми говорят хората и минимални шансове да се приспособя към среда, в която е нормално кравите да се разхождат из „центъра”! Та така де може да не е толкова зле…Добре де, явно ще е много зле и все пак ще се опитам да гледам положително доколкото мога… Аммм… амм… еми не, не го мога това с положителното мислене. ПОМОЩ !!