Усмивката

Цената на усмивката научих една сутрин преди около 6 месеца.
Беше хладно майско утро,някъде към 6:30.Слънцето упорито отказваше да се покаже,а въздуха беше влажен от среднощният дъжд.Вървях към училище с обичайните спътници – цигара, нес кафе без захар и Rock балади звучащи от слушалките.Бях потънала в проблемите си и мислите ми прескачаха от крайност в друга.Знаех,че и днешния ден няма да е лек.Като този предния и този преди него, и тези преди тях...Вече дори не помнех от кога слънцето не беше озарявало лицето ми.Сякаш всичко вървеше наопаки.Случваше се да си кажа:”И сега нещо ако не се обърка!”, и се случваше.Точно както го рисувах в мислите си.Да мечтая не смеех.Не виждах смисъл.
Вървях по калната улица и се чудех на SMSа,който бях получила преди няколко секунди с текст „Усмихни се!”.Апатията ми към света премина в гняв.Да се усмихвам?На какво да се усмихна?На калта по токчетата ми?На студа щипещ лицето ми?На влагата пареща очите ми?На проблемите си?На какво?И кой ли би успял да се усмихне в тази ситуация?
Повървях още малко така докато MP3 player-а ми не отказа.По дяволите,изругах наум,и това ли трябваше да се скапе?Седнах на тротоара,не ми се продължаваше,краката не ми се подчиняваха,а и липсата на сън си казваше думата.Нямаше никого за това отпуснах глава назад и затворих очи.Стояла съм така известно време,докато някой не дръпна ръката ми.Обикновено бих изпищяла и отскочила назад,но сега ми беше все едно.Отворих бавно очи-беше малко момиче на около 13,нисичко с руси коси,огромни кафеви очи и .. и .. и усмивка.Тя ми се усмихваше.Аз приличах на смъртник,а тя ме държеше за ръка и се усмихваше.Бяхме само двете,никой друг не се виждаше.Слънцето още спеше,а мъглата се стелеше като над гробище.
Попита ме да не би да ми е лошо и може ли да помогне.Не очаквах нещо подобно.Тя просто стоеше там с прекрасната си усмивка насред калната улица и се тревожеше за напълно непозната в полумрака на утрото.Не отговорих..не успях.Уувствах,че трябва да кажа нещо,но думите се давеха в гърлото ми,очите ми се пълнеха със сълзи,а тялото ми трепереше безконтролно.”Защо не се усмихнеш?”Тя стоеше пред мен с русата си коса развявана от вятъра,а усмивката и канеше на рандеву моята.И не знам от умиление ли,от внезапен лъч надежда ли,се усмихнах.Плахо,през сълзи,но все пак се усмихнах.Личицето и се озари още повече,каза ми „чао” и заподскача надолу по улицата.Дълго гледах след нея докато осъзная какво всъщност направи с мен това малко човече.Дори не ми се вярваше,че е истина,но продължавах да стоя усмихната и да се взирам в улицата.Нея отдавна я нямаше,но плахата усмивка беше все още на лицето ми.
Усмихнах се по-уверено,започнах да вървя...все по-уверено и по-ритмично.И сякаш всичко се промени.Имах чувството,че слънцето играе в косите ми,че музиката звучи в учите ми.Всичко ми се стори толкова симпатично.Калната улица,тъмните облаци,криещото се слънце и музиката,която чувах само аз.....
Когато стигнах в гимназията,вече бях сигурна,че всички ме гледат с недоумение и дори потрес,но не ме интересуваше.Аз пеех песен,която никой друг не знаеше,сияех напук на мрачното време и мечтаех въпреки всичко и всички.
И всичко благодарение на една единствена усмивка,подарена ми от загадъчното малко момиче с русите коси=))

Прилив на сила

Дори след залеза,живота продължава.И след пороя,винаги слънце изгрява. Кризата преминава,болката отшумява,но мечтата остава.Дори всички мостове срутени да са пред мен,аз брод ще намеря в слънчевия ден.Слаба съм сега и още как,но сили в себе си ще намеря пак.Нищо не ще ме сломи,духът ми не ще разгроми.И на дъното на емоционалната яма,с тъмнината и тъгата ще се съюзя и пак ще победя.Стълба ден след ден ще си градя,не просто ще тлея,а ще горя!Ще пламтя,защото съм човек,силен с воля и мечти,способен ако реши и в космоса да полети.Усмихнато момиче ще бъда отново аз, напук на всички вас!

/Специално посветено на всички,които се опитват да ме стъпчат!/

Бягай!

Уплаши ли се,най-после?Уплаши ли се от мен?От индивидуализма ми?От нежността и упоритостта в мен?Бягай от мен,бягай!Аз не съм за теб!Аз не съм за слаб човек.
Уплаши ли се,сега?Не си?!Добре,тогава просто с мен поговори.Страхувай се от силата вътре в мен.Страхувай се от това,което ще направя с теб.Има опастност да станеш като мен.А никой не обича мечтатели.Ние сме странни,невероятно диви,но все пак странно красиви.
Сега се уплаши,нали?Тогава БЯГАЙ!! Бягай,бягай от мен! От мен и моята природа,и всички от моята порода.Бягай и не поглеждай назад! Не,не мисли,че си различен.Просто човек от тълпата,това си ти.Нито повече,нито по-малко.Страхлив,безчувствен и скучен.Не,аз не съм такава,аз искам музика,звезди.Бягай,докато още можеш!Бягай и не се обръщай!Бягай,иди при всички еднакви.Бягай от мен,аз не съм за теб!

Просто Аз

Понякога съм слаба.Понякога съм най-силната в света.Плача,смея се,крещя,ридая,но винаги мечтая.Просто Аз.
Музика в ушите,слънце в очите.Все нагоре,все нагоре гледам.Към небето синьо.Към звездите,към луната.Но не и в земята.Мечтая неуморно,упорито.Крия се в мечтите.Утешавам се в тях.Прегръщам всяка една.Дори до болка ранена или от луд смях заслепена,пак Аз.
Не искам да съм друга.Чужда.Не искам да съм непозната.Непозната за мен самата.Просто мечтата и Аз.Няма да спра да мечтая,да се смея,да ридая.Просто Аз и моят свят.Той,моят измислен,прекрасен свят.Пълен със слънце и топлина.Моят свят,богат на мечти-събран в моите очи.
Това съм просто Аз.