Усмивката

Цената на усмивката научих една сутрин преди около 6 месеца.
Беше хладно майско утро,някъде към 6:30.Слънцето упорито отказваше да се покаже,а въздуха беше влажен от среднощният дъжд.Вървях към училище с обичайните спътници – цигара, нес кафе без захар и Rock балади звучащи от слушалките.Бях потънала в проблемите си и мислите ми прескачаха от крайност в друга.Знаех,че и днешния ден няма да е лек.Като този предния и този преди него, и тези преди тях...Вече дори не помнех от кога слънцето не беше озарявало лицето ми.Сякаш всичко вървеше наопаки.Случваше се да си кажа:”И сега нещо ако не се обърка!”, и се случваше.Точно както го рисувах в мислите си.Да мечтая не смеех.Не виждах смисъл.
Вървях по калната улица и се чудех на SMSа,който бях получила преди няколко секунди с текст „Усмихни се!”.Апатията ми към света премина в гняв.Да се усмихвам?На какво да се усмихна?На калта по токчетата ми?На студа щипещ лицето ми?На влагата пареща очите ми?На проблемите си?На какво?И кой ли би успял да се усмихне в тази ситуация?
Повървях още малко така докато MP3 player-а ми не отказа.По дяволите,изругах наум,и това ли трябваше да се скапе?Седнах на тротоара,не ми се продължаваше,краката не ми се подчиняваха,а и липсата на сън си казваше думата.Нямаше никого за това отпуснах глава назад и затворих очи.Стояла съм така известно време,докато някой не дръпна ръката ми.Обикновено бих изпищяла и отскочила назад,но сега ми беше все едно.Отворих бавно очи-беше малко момиче на около 13,нисичко с руси коси,огромни кафеви очи и .. и .. и усмивка.Тя ми се усмихваше.Аз приличах на смъртник,а тя ме държеше за ръка и се усмихваше.Бяхме само двете,никой друг не се виждаше.Слънцето още спеше,а мъглата се стелеше като над гробище.
Попита ме да не би да ми е лошо и може ли да помогне.Не очаквах нещо подобно.Тя просто стоеше там с прекрасната си усмивка насред калната улица и се тревожеше за напълно непозната в полумрака на утрото.Не отговорих..не успях.Уувствах,че трябва да кажа нещо,но думите се давеха в гърлото ми,очите ми се пълнеха със сълзи,а тялото ми трепереше безконтролно.”Защо не се усмихнеш?”Тя стоеше пред мен с русата си коса развявана от вятъра,а усмивката и канеше на рандеву моята.И не знам от умиление ли,от внезапен лъч надежда ли,се усмихнах.Плахо,през сълзи,но все пак се усмихнах.Личицето и се озари още повече,каза ми „чао” и заподскача надолу по улицата.Дълго гледах след нея докато осъзная какво всъщност направи с мен това малко човече.Дори не ми се вярваше,че е истина,но продължавах да стоя усмихната и да се взирам в улицата.Нея отдавна я нямаше,но плахата усмивка беше все още на лицето ми.
Усмихнах се по-уверено,започнах да вървя...все по-уверено и по-ритмично.И сякаш всичко се промени.Имах чувството,че слънцето играе в косите ми,че музиката звучи в учите ми.Всичко ми се стори толкова симпатично.Калната улица,тъмните облаци,криещото се слънце и музиката,която чувах само аз.....
Когато стигнах в гимназията,вече бях сигурна,че всички ме гледат с недоумение и дори потрес,но не ме интересуваше.Аз пеех песен,която никой друг не знаеше,сияех напук на мрачното време и мечтаех въпреки всичко и всички.
И всичко благодарение на една единствена усмивка,подарена ми от загадъчното малко момиче с русите коси=))