Хм...въпреки,че имам за учене реших да прегледам малко блогове. Стигнах до няколко заключения. И така:

Първо: ПО ДЯВОЛИТЕ СПРЕТЕ С ДЕПРЕСАРСКИТЕ СИ ИСТОРИИ! Толкова сте досадни и банални, че дори турски сериал е по-интересен от вас! "Боли ме..*ред сополи*..боли ме..*хлъц* пак ме боли..*подсмърч* много ме боли.." (и всичко е от това, че ми се счупи нокът, че се сетих за бивше гадже от преди 5-10 години, или просто, защото и аз самия не знам какво искам и нищо не правя като хората..)

Второ: ЗАЩО СЕ ОПИТВАТЕ ДА СЕ ИЗРАЗЯВАТЕ ТОЛКОВА ДЪЛБОКОМИСЛЕНО ЗА НЕЩО ЯВНО БЕЗМИСЛЕНО? Чувствам се като Алеко Константинов, който все казвал "Защо и аз не мога да пиша дълбоко, дълбооооко като други?". Тавтологията е дразнещо нещо!(да, знам нямате и идея какво е това-яде ли се, пие ли се...)

Трето: ПИШЕТЕ ГРАМОТНО! Добре, бездарник, бездарник, но защо и неграмотник?! Сякаш не е достатъчно, че засипвате интернет с еднотипните си ревливи си постове, ами дори не си правите труда да ги напишете на правилен български. Една, две грешки - да, на всеки се случва, ама това е прекалено вече!

И като за завършек:КОЙ ВИ Е ИЗЛЪГАЛ, ЧЕ МОЖЕТЕ ДА ПИШЕТЕ?! Верно, не енужно да сте кой знае колко добри, но все пак..това си е чисто изтезание за читателя. Еднотипни теми, литературна култура-нулева, постоянни повторения, безкрайно дълги изречения - безобразие! И разбира се, задължителната фраза: "Просто искам да го напиша,за да ми олекне" (в различни вариации, разбира се) Добре, но защо трябва да занимавате всички а) с депресиите, сополите и ревовете си .. и б) с неспособността си да се изразявате. Като ви е тежко вземете си лист и пишете на него.
Както е казал един древен философ: "Ако мъката е истинска, а не фалш, тя е лична и на никои друг"

Забавен комплекс

Сега ще пиша. Имам право на своите 5 минути обществено мрънкане. Обикновено казвам, че хората са тъпи, некадърни и т.н. Този път обаче нямам усещането, че са тъпи, а по-скоро, че са злобни. Имам предвид,аз самата мога да съм доста злобна на моменти, но в случая имам предвид по-скоро завист. Да, завист е. Много е странно. Защо вместо да завиждаш, не се постараеш да постигнеш това, което е предизвикало завистта ти? Освен това се убедих за пореден път, че комплексите за малоценност при някои хора са страшно големи. Поне е забавно да гледаш как се опитват да ги избиват по супер елементарни и смешни начини. Нищо, продължавайте..аз се забавлявам. : )

Съдбата на един кораб

Някъде около 7ч е, аз пия трето кафе и се опитвам да науча нещо по френски. Но мисълта ми е друга. Имам един фундаментален въпрос. Какво правим ако знаем, че определен човек просто няма качествата за дадена работа? Казваме му? Да, в случаите, в които няма да настъпи необратим катаклизъм. Въпроса е … въпроса е, че понякога човек вярва в нещо, в някой, но после..после въпросният човек не оправдава доверието. Точно обратното. Какво правим в тази ситуация? Мълчим и чакаме кораба да потъне, казваме и кораба потъва или горещо се молим за попътен вятър ?
Просто знам, че вината е моя и не спирам да се чудя как може да съм била такъв идиот! И се надявам, че всъщност не съм сбъркала в първоначалната си преценка, но знам, че никога не бъркам за тези неща. О, по дяволите ЗНАМ, че съм сбъркала! Личи си от километри!!!! Но го знам СЕГА. Защо не тогава. Този път дори аз няма какво да направя.
Колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че предизвиках поредица от събития, които са на път да разрушат нещо градено прекалено много време. По дяволите, хората са черни или бели..не са сиви, кой освен един идиот не може да си помисли, че някой има много лица. Не е вярно! Хората не могат да бъдат и такива, и такива. Няма такива филми!
Чувствам се зле. Знам какво ще стане. Знам, че всичко ще потъне. Ще се сгромоляса и ще изчезне. И аз ще съм виновна за това! Не трябваше да става така. Просто това не беше човека, който трябваше да подкрепя. Не и в този случаи!
А може би, проблема е че се намесих в хода на съдбата. Че я промених, че взех нещата в свои ръце, така както сметнах за добре. Явно не е било за добро.
И отново стигаме до въпроса: Мълчим и чакаме кораба да потъне, казваме и кораба потъва или горещо се молим за попътен вятър ? ;(

Странни болни мисли

В последно време се чувствам доста странно. Навярно, защото постоянно съм заета и не спя, не ям и т.н., но дните ми се сливат. Спомням си, че съм правила нещо, че съм говорила с някого или просто съм видяла нещо, но дори не знам кой ден от седмицата е бил. Нещо като теорията на Платон за „едното” – „едно е всичко и всичко е едно”. Шантава работа.
И все пак чувствам някакво странно удовлетворение и щастие. Някак си, изведнъж ми просветна колко прекрасни са хората, с които съм се обградила за тези почти 18 години. По някакъв начин, най-сетне започнах да осъзнавам, че съм късметлиика. Имам всички предпоставки да бъда най-щастливият човек на света. И все пак нещо продължава да ме гложди. СТРАННО Е!
Имам предвид, не разбирам само в моята психика ли е заложено това вечно недоволство?! Не е ли редно, когато постигнеш нещо, за което много си работил, да му се насладиш за известно време. А аз, аз какво правя – постигнала съм въпросното нещо, някой ме поздравява,а аз вместо да се зарадвам, съм започнала да обмислям следващата си задача наум. „Дам, сега да свърша това, ще направя другото. После това, за да направя онова….” Просто е ненормално! Нямам думи. Не се разбирам, а толкова много искам. Просто да знам кое не ми е наред! Никой друг не се държи така, това е глупаво, по дяволите !!
Друг е въпроса, че живота ми преминава в бързане. И мисля, че точно това е обяснението и на горния проблем.Постоянно все бързам за някъде, за нещо…
Както и да е, трябва да бързам за среща …. После да се прибера и да бързам да свърша всичко и после да бързам да си легна, за да бързам да се наспя и да започна отново да бързам и както и да е …