Лицемерие

И вече всички и изглеждаха еднакви. Сякаш в миг прогледна. Видя маските,които преди смяташе за личности.Най-сетне разбра що за глупачка е била. Нещо я душеше и трябваше да се махне.Всичко в нея неистово крещеше да бяга,но не можеше. Стоеше като закована,невярваща на собствените си сетива. Продължи да гледа,да слуша,да не вярва. И така дълго,докато накрая малкото й сърце просто не издържа.
В този ден валя.Валя защото,тя го искаше.Дъжда отмиваше маските малко по малко. Дъжда от нейните сълзи разяждаше пластовете фалш и лъжи.
Накрая те се погледнаха един друг.Не бяха това,което преди дъжда.Бяха грозни и разядени от злоба. Обърнаха си гръб и всеки потъна в собствената си злоба.Като паднали ангели започнаха да търсят място да се скрият,за да изградят отново старите маски. Не успяха, слънцето от очите й дразнеше очите им, изгаряше ги отвътре. Лъчите проникваха в измършавелите им тела, се увиваха около нервните окончания и пареха. Пържеха се на бавен огън и се молеха за дъжд,за прошка и сълзи.
Нея вече я нямаше,но друга на нейно място се появи. По-наивна,по-красива и по-ранима.